сряда, 19 юли 2017 г.

Дъщерята на Петър Стоянов – Теофана Стоянова, специално за  Premium lifestyle


Обичам скоростта при постигане на нещата

Възпитанието на майка ми и баща ми ми е внушило да не мисля, че съм нещо специално. Но съм убедена, че съм  щастлива в живота си, не защото съм общувала с Бил Клинтъни много drugi известни политици, а понеже съм здрава, имам родители, които ме обичати  имам възможности да пътувам, казва Фани.

Повечето я помним като малкото усмихнато момиченце, което заедно с баща си, президента Петър Стоянов се мяркаше на снимки по времето на неговия мандат. После замина заедно с майка си за Женева, където Антонина Стоянова бе част от юридическия екип на Световната организация за интелектуална собственост и… тя изчезна от общественото полезрение.
Какво се случи с нея и как от интелигентно и весело момиченце Фани се превърна в екзотичната и образована красавица Теофана Стоянова, горда че носи името на прабаба sи, сестра на Мария Сутич, четничка от Хвърковатата чета на Бенковски, ще научите от интервюто с нея специално за Premium lifestyle.

-        Фани, какво се случи с теб през последните 15 години, откакто не присъстваш в медиите като „детето на президента Петър Стоянов”?
-        Това е доста дълъг период…

-        Кратката версия, моля.
-        - Кратката версия е, че докато мама работеше в Световната организация за интелектуална собственост в Женева, аз завърших там международното училище. В Англия учих в London School of Economics. Бакалавърската ми степен бе по международни отношения, а магистърската по право, социология и антропология. Бяха ме приели и в Оксфорд, но аз предпочетох този курс  в London School of Economics, защото се интересувах от правните системи на различните държави, дори от племенни обичаи. Мечтаех да работя в международни хуманитарни или неправителствени организации,  но…  се оказах в  банка „Ротшилд”. Вече две години съм там и съм доволна.

-        Интересно ли ти е, защото банка в Швейцария звучи много скучно?
-        Не се занимавам  само с финанси, а имам личен контакт с клиентите и ми е доста интересно.  Научавам как са създали фирмите си, откъде е дошло богатството им.

-        Състоятелните хора, с които работиш не са ли малко  трудни и претенциозни?
-        Истински богатите хора са най-малко претенциозни. Те са спечелили състоянието си с труд или по  наследство. Т. нар. nouveaurich (нови богаташи – б.р.) са друго нещо.

- -        Обучението по антропология и социология помага ли ти в известна степен при общуването с по-капризните?
-        Помага ми по-скоро фактът, че съм завършила международно училище и съм общувала от малка с различни хора,  религии и култури, защото всеки човек си има някакви предразсъдъци и разбирания.

--        Ти си гражданин на света – не може да се каже, че си израснала някъде…
-        Аз съм българка! Днес е модерно понятието third culture kids – деца, които са израснали на много местас различни култури, учили са в много училища по света, говорят различни езици, не принадлежат към никоя култура конкретно, но се чувстват се добре навсякъде . За мен  България е мястото, където се чувствам у дома. Тук има някаква специална енергия, която ме зарежда, когато се прибера вкъщи.

-   -      Не си идваш много често, можеш ли да усетиш онази разлика, която ние някакси пропускаме?
- -        Имаш предвид последните 15 години?  Според мен София е една нормална европейска столица. Няма никаква разлика с останалите.  Е, сигурно има различия с Париж и Лондон, но всичко, което ще намерим там, го има и при нас.  И онези, които твърдят, че сме  европейска провинция не са прави!

-    -     Не се ли чувстваш малко странно в емоционално отношение, защото приятелите ти от детството са пораснали, ти също?
- -        Имам  приятелки от Италианския лицей в София, с които не спирам да поддържаме връзка. Всички се променяме, порастваме, но това е животът. Няма значение дали сме в Швейцария, България или Франция. В днешно време контактите са повече виртуални, отколкото физически, което размива понятието за пространство.

-       Брат ти Стефан също завърши London School of Economics, но предпочете да живее в Пловдив. 
 Имате ли различия във възгледите? Спорите ли за нещо?
-        - С брат ми имаме  разлика от 11 години, така че отношението му към мен е по-скоро бащинско.  Но нямаме различия, разбираме се. Той се грижи за мен.
-         На брат ми животът му е тук, израснал е в България, тук са му приятелите. Докато моят живот, по стечение на обстоятелствата, се оказа в Швейцария.
-       
Нали се сещаш какво ще си кажат хората „Фани баща й я е наредил на работа в банка „Ротшилд”.
-       -  Ако попиташ баща ми къде работя едва ли ще може да ти каже в кой отдел съм.  Когато завърших, няколко месеца усилено си търсих работа като всеки млад човек с диплома. Беше много трудно.  Навсякъде искаха да имам опит, а можех да го придобия само, ако работя някъде – традиционният омагьосан кръг.  Първоначално си намерих работа в един тръст, който се занимава  с инвестиции и прекарах там около една година.  После  обявиха конкурс в банка „Ротшилд”, извикаха ме на интервю и го спечелих. Просто късмет, съдба, може би. Баща ми не ми е помогнал абсолютно с нищо и съм много горда, че сама си пробих пътя.

- -        В банката знаят ли, че баща ти е бил президент на България?
-        Едва ли, щом колегите преди да тръгна сега за Българияме попитаха „Кога летиш за Букурещ”. В училище мислеха, че е крал на Молдова, че е премиер на Румънияи какво ли не друго.  Аз никога не обяснявам кой е баща ми, макар много да се гордея с него и да го обичам. С една моя приятелка (която е българка, но се запознахме в Лондон), разглеждахме снимки от рождения ми ден и от тях тя разбра, че баща ми е президентът Петър Стоянов. Разчу се. 
Едно момиче дойде и ме попита „Вярно ли е, че баща ти е президент на „Булгари“?“. Спомням си, че бяхме с родителите ми на почивка през 2000 година и едно момиче, с което си играех на плажа ме попита какво работи баща ми. Аз му отговорих „Той е президент”, а тя каза „И моят е президент на фирма”.
-        
- - Значи едва ли си се радвала на специално отношение в училище?
- -        О, там учех с децата на много известни хора, даже с племенницата на Саддам Хюсейн. Когато започна войната с Ирак ни събраха да ни обяснят как всички ученици сме еднакви и трябва да се отнасяме с уважение един към друг. Международното училище в Женева, наред с академичната си известост, дава много за нашето възпитание в мултикултуризъм. Има много хора с дорипо-интересен произход от моя. Но аз съм горда, че завърших с отлични оценки. 
На тържеството по завършването ни дойде Майкъл Дъглас  като почетен гост и  произнесе реч, защото беше кръстник на една моя съученичка.
-        Никога ли не ти се е искало да станеш адвокат като майка си и баща си?
-   -      Да. Много исках да се занимавам с международно право ипо-специално с права на човека. И в началото точно такава работа си търсех. В „Ротшилд” попаднах случайно, но много ми харесва, защото всичко е много динамично, експедитивно, докато международните организации са малко по-мудни, бавни и бюрократични. Във финансовия сектор всичко е на бързи обороти.
-        
Дойдохме си на думата – бързо, защото темата на това издание на Premium Lifestyle e бързо (speed).
-        Да, бързината ми допада. Нашата генерация иска много бързо всичко да се случва, по възможност веднага. Във финансовия сектор бързо се учиш, бързо усвояваш нови неща, ако се справяш можеш дарастеш в компанията…
-        Растеш ли вече?
-   -     Още съм само за втора година, но да. Е, все още не съм станала директор, но пък на 27 години съм най-младата в банката и когато говорят за нещо, случило се преди години с усмивка ме питат дали съм била родена. Аз съм представител на „бързото” поколение и за тях, по-точно за нас, правим специални апликации за телефона. 
Защото много хора си получават банковата информация на хартия, но  за младите е важно да натиснат едно копче и да получат всичките си сметки и авоари на дисплея. Както и да не влизат физически в банката, а всичко да контролират онлайн.

-   -      Тази бързина в действията не пречи ли на чувствата на вашето поколение?
- -        Не знам. При нас е въпрос на енергия – когато я имаш, трябва да я изразходваш. Ние не обичаме да стоим на едно място.  Аз също като връстниците си обичам да постигам нещата и да ги правя бързо. Може би това е нашата генерация, при която водеща е скоростта, бързината.

-       -  Този точно в забързания финансов сектор ли си представяш живота си по-нататък?
-        Не съм сигурна. Харесва ми засега, но въпросът е прекалено мащабен. Ще видим какво ще е бъдещето на финансовия сектор. Допада ми да работя с клиенти, да имам всекидневен контакт с „живи хора”. Бюрокрацията в международните организации би ме изморявала.
-        
- - Ако получиш предложение да работиш за благотворителна организация, но не на бюро, а да ходиш на мисии в Африка, би ли се върнала към първоначалната си мечта?
-        Да, с удоволствие. Имаше време, когато мечтаех за това. Но засега ми харесва да работя в банката и да раста в нея. 
-   
-     О, сигурна съм, че шефовете ти ще  прочетат това интервю.
- -        (смее се) Ще им изпратя специален брой на Premium Lifestyle с превод.
-        Кое е най-бързото решение, което си взимала в живота си?
-   -      Когато приех работата в банка „Ротшилд” – единият ден имах интервю, а на следващия трябваше да си подам оставката от старото мястои да постъпя на новото пак в същия ден. Това ми беше за първи път и ми се стори хем бързо, хем страшно.
-    
 -    А кое е решението, което не би взела бързо?
-        - Може би когато трябва да създам семейство. Това е голямо решение, въпреки че в днешно време  и да не го сториш, не е голям проблем. Но аз съм възпитана в семейни ценности и вярвам, че това решение трябва да се вземе премерено. 
-        
-- Как си представяш не кариерното, а душевното си развитие?
-        Надявам се да съм много щастлива и благодарна. Да оценявам късмета, който съм имала в живота си. Това е важното, защото може да имаш много и да не го оценяваш и да не си щастлив и обратнода нямаш нищо и да си невероятно щастлив. Щастието е вътрешна нагласа. В живота всеки има от какво да се оплаче, но е въпрос на гледна точка и начин на мислене. Баща ми ми е разказвал за едно посещение в Индия на гости на един от най-богатите хора там, който бил супер стресиран и изнервен, а когато излязъл на  улицата видял хора, които спят на тротоара, нямат нищо, но греeли с усмивка.

-        Смяташ ли се за щастливка, защото покрай родителите си в детството си си имала възможност да общуваш с хора, които другите деца гледат само по телевизията?
-         -Има такива случки. Когато бях на 6 г. и баща ми бе току-що избран за президент, някой звънна по телефона у дома. Вдигнах аз и един човек попита за татко на английски. Аз му казах, че след малко ще го извикам. Поговорихме си. После разбрах, че съм си бъбрила с действащия президент на Турция Сюлейман Демирел. 

Бил Клинтън при посещението си в България, например, ми каза, че якето ми е много хубаво и аз не го свалих цяла година. 

Действително съм общувала с много известни хора, но много ценен спомен ми е познанството с Челси Клинтън, когато беше в София заедно с баща си. Дълго си говорихме и аз й се оплаках за трудностите, които срещах в училище, защото баща ми е президент. Тя ми каза „Това е най-ценното качество в живота - да си силен, да знаеш кой си и да не обръщаш вниманиена негативните неща. И тази сила ще ти послужи за абсолютно всичко занапред. Винаги ще има някой, който да ти каже нещо неприятно, но когато си си създал твърд характер, товаще ти помага в живота.“  Говорихме цял час и тя като по-голяма сестра ме съветваше. Аз тогава бях на 8 години, а тя - на 18.
-        

- Може би това ти помага сега да общуваш и с най-важните клиенти на банката без да им се плашиш.
-        Възпитанието на майка ми и баща ми ми е внушило да не мисля, че съм нещо специално. Никога не съм смятала, че се различавам от другите.  Но съм убедена, че съм щастлива в живота си, не защото съм се срещала с Бил Клинтънили други забележителни хора, а понеже съм здрава,  имам родители i priateli, които ме обичат, имам възможности да пътувам. Това, че съдбата ми е поднесла общуване с тези личности е  обогатяващ шанс, който няма да забравя никога. Не мисля, че ме прави по-щастлива от другите. Късметът ми е, че имам хубаво семейство, на което да се опра при нужда.


Публикуване на коментар