четвъртък, 7 август 2014 г.

Великите български любови
Прислужницата на Алеко му прави серенада с цигански оркестър

Авторът на „Бай Ганьо“ се влюбва в братовчедка си, защото прилича на майка му


Магдалена ГИГОВА

Алеко Константинов не е оставил нито ред, от който да става ясно дали някога е бил влюбен, в замяна на това близките му клюкарстват с наслада в мемоарите си за сърдечните неблагополучия на веселия бохем и шегобиец. С особено чувство за хумор го правят приятелят му Найчо Цанов (виден български политик, противник на цар Фердинанд и депутат от Радикалната партия) и роднината на писателя Екатерина Иванова.
Младият и вечно безпаричен адвокат Алеко бил висок, рус и привлекателен, имал весел нрав и щироки пръсти, бил бохем и обичал да сръбва винце с приятели. Домашната му прислужница с комичното име Въса Пъцова била безнадеждно влюбена в господаря си. Той наистина „забравял“ да й издължава навреме заплатата, но в замяна на това безропотно плащал вересиите й в близката кръчма. Алеко често я подкачал, че ще я вземе за жена, и простодушната мома започнала да го преследва не на шега. Въса обичала чашката, отпускала му края и си позволявала волности. Когато прекаляла с виното, Пъцова прегръщала перилата на стълбите и с протяжен глас пеела руски романси с надеждата Константинов да се досети на кого посвещава любовните трели. Веднъж прислужницата дори докарала цял цигански оркестър под прозореца на писателя да му прави серенада до зори. Ромите ентусиазирано стържели покъртителни мелодии. Разбуденият Алеко отърчал при прислужницата си, за да разбере дали музикантите не са сбъркали, та са се скупчили под неговия счупен джам, а не под нейния прозорец. Въса не посмяла да си признае, че ги е поръчала за него, но господарят й се досетил. Често я вземал на подбив пред приятелите си и в крайна сметка я възпял. Тя е част от събирателния образ на героинята от фейлетона „До моята съотечественица г-жа Въса Пъцова“.
Не така забавен е истинският любовен живот на Алеко Константинов. Според задявките на приятеля му Найчо Цанов през целия 34-годишен живот на писателя по него се увличали неподходящи дами. „В непобедимия веселяк се влюбваха непрекъснато жени, които не бяха за него. Някои от тях бяха грозни, други стари“, пише в спомените си политикът. А пък онези, по които си падал фейлетонистът, го отблъсквали. Емоционалната му драма е обобщена от литературния критик проф. Боян Пенев „Той не успява да се влюби - дори литературно“.
Един-единствен път Алеко е на крачка от любовта, но за него тя е по-скоро видение, мечтан мираж. Свидетели на бурните му чувства са най-близките роднини на писателя, а обектът е неговата братовчедка Елена. Тя винаги е „някъде наоколо“ като малко подскачащо момиче, но Константинов я вижда с нови очи, когато една вечер на роднинско събиране забелязва колко много 16-годишната девойка прилича на покойната му майка Тинка Иваницова Константинова. Той я моли да облече балната й рокля. За Елена това е истинско приключение, но когато излиза от стаята, Алеко е като омагьосан. Невръстната братовчедка в един миг открадва сърцето му. Тя също е смутена, усетила въздействието на появата й върху него. От този миг до края на вечерта двамата сякаш са сами в стаята. Те не виждат никого, не чуват нищо. Сякаш Алеко е осъзнал чувствата, които може би и преди е изпитвал към Елена, а тя за първи път се е усетила жена.
„Това облекло по богатство и изработка беше голяма рядкост, с особено скъпа наметка, цялата покрита с бели, изпъкнало везани големи рози, по краищата с ресни - разказва по-късно Найчо Цанов, който също бил на сред поканените на семейното тържество. - Роклята ала Лудвиг XIV беше от тежка коприна, елегантно ушита, сигурно модно произведение на Букурещ или Виена. Удоволствието, което си беше доставил Алеко, бе и мило, и мъчително.“
Електричеството между влюбените е такова, че околните сякаш чуват пращене. За да намали напрежението, Найчо Цанов възкликва: „Тази госпожица в старовремско накъдрено облекло отлично пее.“ Леко сконфузена, Елена подхваща романса на Джовани Батиста Перголези „Ако ме обичаш“. В началото гласецът й е плах, но окуражено от влюбения поглед на Алеко, девойчето постепенно добива кураж, мелодията се разлива... Всички разбират, че Елена пее само за Алеко. Той е трогнат, но притеснен. На помощ му идва червеното вино, от което обръща скорострелно няколко чашки. Те му дават смелост и той отива при роднината си Екатерина Иванова. „Изведнъж Алеко се приближи към мен - спомня си след време близката му, - замаяно и усмихнато ми рече: „Катя, кажи на това дете, че го обичам!“ И когато след малко Алеко повтори същото име, аз вече започнах да разбирам това, което смятах за невъзможно.“ Алеко Щастливеца е известен шегобиец и Екатерина първоначално решава, че я взема на подбив. „След като за трети път прошепна молбата си - припомня си тя, - аз отидох при момата и й предадох весело хубавите Алекови думи. Сега аз вече бях разбрала дълбокия смисъл на латинската мъдрост: „Във виното е истината“, пише Катя.
Девойчето е развълнувано до крайност. В романтичната му душа бушува буря. Алеко е красив, висок и образован, а й е обърнал внимание. Той е като принца от приказките, за когото е мечтала, докато е четяла любовни романчета под завивките. Елена е убедена, че чувствата, зародили се на роднинското соаре, са взаимни. Онези от роднините, които са забелязали искрите, очакват ухажване от страна на Алеко. Но отрезвяването е неочаквано и грубо. След няколко дни в дома на Екатерина Иванова се втурва разплаканата Елена. Тя е объркана и отчаяна. Набрала увереност от разменените погледи, девойката взела инициативата в свои ръце, но не срещнала очакваната реакция. Още от вратата Елена започва да нарежда през сълзи и да мокри рамото на роднината си: „Искам да ти разкажа нещо, от което, вярвам, ще се смаеш. Вървях по улицата, където живее Алеко, и отведнъж ми дойде наум да го изненадам. Без много да мисля, натиснах звънеца. Отвори ми дъщерята на хазяина. Почуках на вратата, предчувствах радостта, която ще предизвика у него появяването ми. Чух сухия му отговор: „Влез!“, бързо прекрачих прага и ниско се поклоних. Алеко пишеше, бавно повдигна глава, изгледа ме замаяно и каза: „Я скоро вън! Хайде, да ти видя гърба!“ Помислих, че се шегува, и приближих. Тогава той стана, остави перото и сурово изрече: „Излизай по-скоро, защото както пиша подлистника, ей сега ще драсна, че еди-коя си госпожица ми идва на гости...“ „Какво лошо има,че съм дошла да те видя“, смело му възразих аз. „Едно младо момиче не бива да влиза в стаята на неоженен господин“, ми каза той. „Ти не си за мен господин!“ „Да, но на твоята шапка не е написано, че си ми братовчедка.“ И като ме хвана за ръката, изпрати ме до вратата.“
Елена е сломена. Та допреди минути е била сигурна, че Алеко я обича. Нали той бе изпратил довереничката й да й го каже, а така жестоко я е отпратил. Екатерина Иванова, като по-зряла, тълкува инак поведението на писателя: „Той те обича много повече, отколкото мислиш. Постъпката му е постъпка на един грижлив брат. Той ти е дал скъп урок и ти трябва да му бъдеш признателна завинаги.“
Наистина суровият патриархален морал би сметнал за недопустимо едно младо момиче без придружителка да потропа на вратата на млад мъж и по-разумният Алеко спасил репутацията на момичето. Моминските й чувства обаче са прекършени, а неговите така и не стигат до разцвет. По-късно Константинов споделя с приятели, че а-ха да се докосне до голямата любов и се разминал с нея. Дали се е уплашил от силата на любовта си, или тя не е била достатъчно дълбока, за да се откаже от ергенлъка и бохемския живот, не се знае, но според верния му другар Найчо Цанов увлечението на Алеко по Елена е върхът на несполуките в личния му живот.
До нелепата си смърт Алеко така и не среща пълноценен ответ на чувствата си. В къщата му музей в Свищов се пази в стъкленица сърцето му, но липсват каквито и да било любовни писма. В замяна на това има безброй разписки за неплатени сметки, бележки за дълговете му към пивницата „Червен рак“. А когато полицията пребърква джобовете му, след като го убиват, намира листче, на което пише „Днес нямам дори 45 стотинки за тютюн.“. Такъв е човекът, който твърди: „Че съм Щастливец, това го знае цяла България!“. И който завещава дома си на Свищов.

Убиват го по погрешка
 Рисунка на Илия Бешков - бай Ганьо убива създателя си.
В родната къща на Щастливеца, която той завещава на Свищов, се пази сърцето му.
Кончината му е поредица от нелепи съвпадения. Алеко е убит, защото извършителят на престъплението бърка Константинов с неговия приятел, политика Михаил Такев. Писателят се озовава случайно на празника на Св. св. Кирил и Методий на 11 (нов стил 24) май 1897 г. край пазарджишкото село Радилово. Покушението е по-скоро импровизация, отколкото обмислен заговор. А причината за стрелбата е селски спор за земя.

Роман с романс

Алеко се увлича по чешката певица Олга Добшова. С нейните изпълнения откриват оперния сезон в „Славянска беседа“ през 1891 г. Младият адвокат не само присъства на всички представления, ами не пропуска и репетиция. За да привлече вниманието на възлюблената си, авторът на „Бай Ганьо“ се захваща да направи по-грамотен превод на романса на Капри „Я вас люблю“, който Добшова изпълнява с чувство, а писателят се надяват страстта в изпълнението да е за него. Приятелят му Драгомир Казаков си спомня, че Алеко му дава превода си и го уговаря: „Казак, кажи й моля те, че аз я обичам тъй, както е казано в песента.“ И тези чувства на Константинов обаче остават без взаимност. Чехкинята се връща в Прага, а писателят продължава да надува главата на Казаков с безконечни монолози за нейната хубост и талант.
Публикуване на коментар